Видя конярите да прибират конете.
Не цялото стадо:
нямаше го жребчѐто,
което беше най-младо.
Нищо не каза.
Затъ̀рси го с бавна походка:
та кой младостта ще опази
неподвижна и кротка
и ще спрат да падат звездите
в зелените земни ливади
и да понѝкват събития
за двойки от млади?
Понеже много бе странствал,
а и мрака гони забравата,
усети, че е в любовно пространство,
във което бе пребива̀вал:
кожата му от хлад се засвѝва,
но отвътре му стана горещо;
значи... Нещо! – по̀вече от красиво,
го чакаше в здрача отсреща:
всичките наши желания.
И неосъществените, скрити в Душѝте;
и спомените – със минало подковани,
но за него не тъй здраво пришѝти.
Спря пред реката.
Но тя изтъня до речна следа:
и за да не си мокри краката,
и за да му вървѝ по вода.
Извика луната – да дойде да свети
и да си почне нощната стража,
и мястото, на което се влюбват конете,
да му покаже.
Пое по лъча, отгоре запа̀дал,
воден от птица,
и зад гората – на млада ливада,
млад жребец мярна до млада жребѝца.
