И училището, бялото, огромно училище, е нямо, след като децата почнаха да се броят на пръсти, а родителите, един по един, пращат чадата си в Панагюрище, дори когато са още първолаци.
Не работи и килимарският цех, в който е изтъкана завесата на Народния театър Иван Вазов, няма жива душа и в огромните оранжерии, от които преди трийсет и кусур години мощно и непрестанно излизаха колите на Тексим, за да поемат по пътищата на Западна Европа.
Няма я и Пияната Добра, за да се накърка след обиколката на къщите, където са и сипали по една пахарка вино и сетне да заспи нейде по улиците.
Данко Щурото също се представи там, горе, където навярно пак помага на един да си пренесе чувалите, на друг да отмести камъните, на трети да докара ярмата.
Гробищата на Бъта са на баир.
А на баира отдавна няма място за новите покойници и в гробовете вече лежат по няколко поколения.
Отляво и отдясно на гробищата са дворове и къщи, долу е една от централните улици, нагоре са ниви.
Навремето никой не е мислил, че ще дойде време за умиране. А и как да мисли за тия неща, след като сезоните се въртят, а работата все няма край и в тая залисия трудно се чува кога е ударило клепалото на черквата.
Когато клепалото обаче упорито продължава да бие, нещата стават ясни- пак ще се ходи на баира и някой ще легне с новите си дрехи в новата къща, в която всъщност приживе изобщо не е стъпвал…
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.