Престъпно хубава

Абсолвентско време е, родителите са се разнежили, че сме достигнали най-сетне до финалната права на Алма матер /тези четири години ми се сториха четири века, казваше дядо ми Борис, който всъщност ме издържаше, мир на праха му/ и към Пловдив летят записи, които дават възможност да си вземем подобаващо сбогом с тепетата.

В този светъл хаос сме на маса в ресторант Бъчвите - Войската с половин дузина гении от кръжока на Добромир Тонев /да ти е сладко Добри, там, горе/, а продължава да приижда народ и вечерта чака да я опише Франсоа Рабле.

А всичко започва с почти академично настроение - една-две водки, обилно гарнирани с мъдри мисли за изкуството и нашето напускане на Алма матер, загледани в потъващите в залеза коси на дамите.

Толкова е кротко, та чак ме хваща страх.

И това съжителство на масата между поетите и Войската, имаща славата на изтребителен отряд, ме праща в предчувствието, което е най-добре да преглътна, защото наистина е време да обърнем тази страница.

Родината има нужда от светлите ни умове и рошавите ни коси, но междувременно водките почват да се догонват, тостовете стават все по грузински, но много по-кратки, за да не се губи време.

Спестяването на времето при подобни гуляи е код оранжево.

Трябва да станеш и да се измъкнеш мълниеносно, защото до някоя гибелна идея разстоянието е нищожно.

Аз подтискам поредната страхотна, ала несподелена, както обикновено, любов, появила се точно в последните седмици на следването ни.

За това знаят само двама-трима приятели, но експресното движение на келнерите към масата ни и обратно е направило всичко публично достояние и сме на разкрач просто от сипея.

На Антон Баев, на когото предстои да издаде стихосбирката си Снежни сигнали, или на Христо Марков, който още не подозира, че ще е депутат във Великото народно събрание, идва лудата идея да решим проблема радикално, сега не мога да си спомня.

А и няма особено значение, защото и лириците, и Войската, и жените на масите, стават с плашеща решителност и тръгваме да крадем жената, в която съм влюбен.

Вечерта е сложила бомбето си над Пловдив, а това не е добрият жест, защото и бързо, и лесно намираме къщата, свила се в една уличка до Бунарджика.

Доколкото има шофьори между нас, не стават за работа - пили са, а извадените от квартирите им трезвеници усещат свирепата миризма на Наказателния кодекс и до един се оказва, че са си забравили книжките по родните места.

Спасителен и велик момент, но няма пощада в тая иначе чаровна пловдивска и майска вечер и Войската, и поетите, и жените не искат и да чуят да спрем дотук, и да пием по една водка за прощално.

Пиенето няма да избяга, да свършим най-напред работата, нарежда някой, може би Христо Марков, който в еуфорията предоставя апартамента си за успеха на делото.

За него, за делото, сме намерили и такси, чийто шофьор е порядъчно олигофреничен или неизтребимо авантюристичен, и не си дава сметка как ще го