СЛЕД ИМПЕРИИТЕ ОСТАВАТ ПРИВИДЕНИЯ

С храна се преживява.

С тревогите е като с нея.

Като на хляб им се надяваш:

ще ядеш, ще оцелееш.

Не може без тревоги.

Без тях ще е дори по-лошо.

От свойте клетъчни бърлоги

ще плъзнат зверове разкошни:

твойте страсти, мисли и желания,

набъбнали като червена лава,

и ще започнат собствена лита̀ния*

във своя, собствена прослава.

Затуй: площта измерих на Земята.

Мѐтрите са квадрату̀рни:

няколко – за дом; два – за цветята,

с които се покриват всички у̀рни.

Но... поразшири се с още шепа пръст!

Дарявам ти от моята: за всичко става.

Да се заровиш, теглейки си кръст.

Да си направиш собствена държава.

Бих я разделил, на твое място,

на много независими владения:

империите дълго властват,

но след тях остават привидения.

За оцеляването бих я раздробил

на Изток, Запад, Север, Юг,

а във средата бих побил

парцала си с девиза: „Аз съм тук”.                                                                                       

Точно така: Завинаги! Дълбоко!...

Ако трябва – и до сетен дъх

ще тъпча на четиритѐ посоки

дефлорѝрания от Живота мъх.

Но! – и от моите тревоги.

Виждаш, обяснявам се аргументирано:

започвам с „От” и свършвам с „До”

за мене – птица нѐкласифицирана,

направила си от бетон гнездо.

А двата метра? Чакат за яйцето,

което, с трансформации различни,

ще ми върне някога лицето.

Но дали ще си приличам...

 .............................................................

*Лита̀ния. – църк. – Молитва.