Излязох

p;           – О, неееее. Една и съща песен всяка сутрин. Разграничавам се от това остаряло мислене! Мъдрост, гола вода. Излязох да се разходя, там си срещнах либето. Либето ли, бе?!? Чиста романтика с швабски примеси. Нагласена история. Абе, да бяха опитни и мъдри, за каквито ги мислех, щяха да знаят, че не се пишат такива глупави песни. То не бяха клетви, не бяха легла, не беше обличане-събличане, лошо да ти стане... Само дето СПИН-ът и еболата още не е споменал да са го хванали… Абе, старци изтъркани. Ех, да бяхте учили малко повече, да четяхте малко повече – Шекспир, Хесе, Достоевски... Есенин, Лорка, Превер... Пък и нашия Блаже,[1] и златния ни Петре М.,[2] който бе влюбен в Дениция. Е, да бяхте учили и чели, добре щеше да е и сега щяхте да знаете, че такава история като вашата – и истина да е била, не е достойна да се споменава и в разговор, камо ли в песен... Да не би либето да е било последното? И пръстенът от някоя сергия е бил купен сигурно. Да не е бил с диамант случайно? Абе, пръстен за 50 денара не бих го и споменал. Ни пръстена, ни либето... Откъдето дошло, там си отишло. Такива с лопата да ги ринеш. Само трябва и малко отракан да си. Друго ще си намериш, онова либе няма и да го помниш. Камо ли в песен да го възпяваш.

            Добре си виках аз, че хубав ден ще бъде, хубаво ме разсмяха ресенчани. Живи да са!

            След като се намърмори, остави песента да звучи като фон и отиде да се докара. Застана пред огледалото, прокара пръсти през черната гъста коса, малко я разроши, намигна сам на себе си, върна си усмивката, с която никога не се разделяше, точно обратното, тя винаги стоеше на показ за всеки, бил той и случаен минувач на улицата, и дори му беше направила една бръчка в долната част на лицето, вдясно от устната.

            Върна се в стаята, изключи радиото, прехвърли чантата през рамо, хвана бравата на входната врата и даде сам на себе си разпореждания за из път – да се въоръжи пак с хубава мисъл, като си каза и:

            – Хем да не взема да закъснея за училище.

            Излизам и аз да се разходя из ресенските улици, към Казармата. Може пък и либето да си срещна – и се подсмихна хитро, – ох, Боже, коя е тая глупава сила, която кара някого на любимата „либе“ да ѝ вика. Пусти емоции старовремски.

 

      &nb