Наглеждане на мъртвите

Съботният ден е лениво топъл и опоскан от кризата, въпреки че сме в сърцето на пролетта.

Тъкмо ден да си нагледа човек мъртвите, за които все не остава време, сякаш сме помъкнали целия свят върху плещите си.

Гробищата са пристанище, в което не е прието да се застояваш, ала е вече следобед, почти никой не е останал, така че човек може и да поскита из мъртвия Ямбол.

Големият художник Георги Зайков ме сепва с изящния си профил, загатнат на паметната плоча артистично и ненатрапчиво.

Заю беше неординерен човек и творец и близките му, вероятно жена му Николина, са намерили знаците, чрез които да продължат и отвъд смъртта спомена за неговата палитра.

Случайно си давам сметка, че близо до Зайо е друга от артистичните фигури на града- актьорът Петър Марков.

Изпивам двайсет малки и си отивам, сякаш дочувам дълбокия глас на Петьо, с когото споделяхме преди двайсетина зими питиета в Клуба на дейците на културата. Кукларите имаха там свой пристан, заличката, изрисувана от зашеметяващия с багрите си Ганчо Карабаджаков, който се бе развихрил по стените с мотиви от Дионисиевите истории.

Артистите от Кукления театър идваха предвождани от режисьора Коста Димитров или от драматурга Христо Карастоянов, но си отиваха трудно и по свой си сценарий. Стефка Христова, Бог да я прости, бързаше да си гледа семейството, докато Жулиета не бе толкова притисната от брачното огнище, вероятно и заради почти постоянното присъствие на баща и - колоритния Николайчик.

Времената бяха синьо романтични и с огромни илюзии за българската демокрация.

В клуба на културните дейци обаче още я караха на симбиоза между пазарната икономика и соца и порция луканка или пастърма струваше по-малко отколкото чинийка с кисели краставички.

Водката не помня колко струваше.

За цените на питиетата отговаряше бай Марин Беленозов, който се появяваше навсякъде с неизменната си папка, в която бе надиплил статии за ямболци, живели преди стотина години.

А бе бай Минчо, остави се с тези прашясали работи, го убеждавах понякога, понеже младостта е невежа и глупава и не подозирах че само след десетина години и аз ще мъкна в чантата си текстове за отдавна прошумели в историята на Ямбол събития и личности.

Бай Минчо не го видях в съботния ленив и топъл следобед на градските гробища, както не го видях и при погребението му.

Неговата кончина бе нелепа история, подпечатала некролога му в една мъглива есенна вечер, когато достолепният възрастен мъж се прибирал от някоя дълга приказка за миналото край Тунджа.

Ще намеря и гроба на бай Минчо, ако не следващия път, то все някога.

Той се появяваше в редакцията на вестника, присядаше до бюрото и вадеше една от цигарите си серт качество, за да разкаже къде и по колко върви ракията и как се харчат салатите.

С него бяхме на поредното - кое ли поред?- откриване на Йелоу хол, като този път художникът Петко Найденов бе решил да възкреси бохемството от времето на