Родопите, които си отидоха

Влакът Септември - Добринище е страхотна атракция и ти стига едно пътуване по този маршрут, за да не си влюбен в родината по задължение.

До Септември обаче има доста километри и всеки път, щом наближа Пловдив, се сещам как от родния Ямбол до Филибето преди почти тридесет години се стигаше за три часа, а в последно време и четири почнаха да не стигат.

Налегнала ме е железопътна мъка и една цигара в коридора ще ми върне вярата в българския технически гений, ала кондукторката ме поглежда толкова свирепо, че гася папиросата по-бързо, отколкото когато в училище ни засичаше другарят директор.

Забраната да се пуши е поредната грешка на растежа или неизбежен растеж на грешките, защото вече няма и вагон-ресторант, в който целокупна България да обмени опит.

Искат да докарат и железниците до фалит и да ги продадат за жълти стотинки, промърморва до мен един байчо, който вероятно ще слезе на Чирпан.

Опитът ме е научил да не влизам в разговор с подобни сънародници, защото в крайна сметка излиза, че за всичко сме виновни ние - брадатите.

И да обяснявам, че от правителството на Луканов, та чак до това на Бойко Борисов, няма нито един брадат на възлов пост в Министерския съвет, освен наивният Филип Димитров, няма полза, а е и време да се концентрирам към слизането на Септември.

Гарата е възлова по дефиниция, а всъщност няма кой да те упъти за нищо, така че тичаш с куфарите, за да се хвърлиш на теснолинейката за Добринище.

Съмненията, че си сбъркал влака не вършат никаква работа, защото за БДЖ времето е скъпо и няма чалъм дори да си измиеш лицето на Септември, камо ли пък да пиеш едно кафе.

Спокойствие за вярната посока внасят група тийнейджъри, нарамили палатки и всякакви подобни такъми, а това все пак е знак, че ще гонят Родопите.

Родопите са до тоя момент за мен марка цигари, каквито пафкахме в Пловдив - там ги произвеждаха и бяха серт, тъкмо като за хора студенти /успоредно на една от главните улици, „Иван Вазов”, имаше складове, които вечно ухаеха на тютюн, а това че сградите бяха олющени ме подсещаше за нещо и то след време се оказа вярно - техен собственик бил знаменитият Томасян/.

Сега Родопите отварят постепенно пазвата си и след Варвара просто мълча, удивен от щедростта на природата.

Купетата са мръсни, вероятно не са подменяни от времето на ранния Живков, но това сега са празни работи, защото се гмурваме от тунел в тунел и това прави гледката изумителна.

Тийнейджърите са захвърлили тъпите си магнетофони и надвесени от прозорците пеят химна на страната ни.

Забравяме накъде сме тръгнали, всеки е потънал в разгръщащата се планина и дори тези, които всеки ден пътуват по работа с теснолинейката, оставят вестниците и се заглеждат навън.