Родопите, които си отидоха

Какво да им четеш на вестниците - тука убивали, там грабили като за световно, този бил педераст, другият педофил - ега ти тъпнята.

Тийнейджърската група така си и остава в мълчание до Костандово, където ги посрещат и най-сетне чатвам, че това са скаути и че ще бродят из горите, а няма да се мотаят из бетонираното Банско и да се правят на баровци.

Ние сме също малко чалнати - отиваме във Велинград, ей така - без да сме на политически семинар, на работна среща на магистрати или нещо от тоя род.

На гарата ни чакат в шпалир бабите, които прекрасно помнят времето на социализма, когато градът им ставал 40 000 и всичките им стаи се превръщали в хотелски легла. Това обяснява на приятелката ми хазайката, докато аз се чудя защо попаднахме на това място - банята е правена за джуджета, леглото всеки момент ще се срути, дюшемето е по-възрастно от мен и ако пропадна долу при бабата, няма да има никаква изненада.

За капак бабата дава още две стаи под наем и ако пристигнат и други балъци като нас, ще стане страшен гъч.

Комунизмът, все пак, си е отишъл.

Никой не пристига нито на следващия ден, нито до края на седмицата, мемоарите на бабата и тюхканията и че няма летовници, се опитвам да пропускам на бегом и да се бухна в централния басейн, който все още не са приватизирали.

Документите за самоличност обаче хазайката стриктно е изискала, както и е разпитала всичко около професиите ни.

Сънародници сме, нужно е да се знае едно-друго, пък и нали трябва да се разкаже нещо на съседите.

Велинград е още в пелените на капитализма - няма нови хотели, старият „Балкантурист” е олющен и не работи, но тук-там чевръсти местни хора са направили вече приказни ресторантчета, в които ти прибират парите, създавайки усещането, че цяло лято само теб са чакали.

Тепърва ще построят лъскави малки хотели, луксозни къщи за гости, басейни, на чиято територия има и от пиле мляко.

Сега обаче е часът на виното и на пъстървата, на покъртителното здрачаване в „Боров парк”, където уж има хора, а сте възхитително сами.

И това си има край, багажът чака пак теснолинейката, чакалнята и перонът плачат някой да се сети и да ги почисти.

Влакът бързо се напълва с тумба цигани, а тийнейджърите така и не се качват на Костандово.

Времето не работи за нас, дори когато повтаряме пътя следващото лято.

Къщата за гости е подтискащо претенциозна, юли е студен и дъждовен, а ресторант „Боров парк” някой го е нарочил за нещо и просто са го съборили.

Не трябваше да предизвикваме съдбата с това завръщане, понечвам да кажа на жената до мен, но се сепвам - тя просто не е същата…