Старата круша оголена сочи небето.
Джанката е съвсем подивяла.
Съска тревата до кръста.
Жътварски песни тъмнеят в хамбара.
А онемели преглъщат езици,
тъга и болка – до безразличие.
Пчелите чезнат някъде
като във пустинна орисия.
Мараня е над заглъхнали ниви.
И прокоба над свято разпятие.
Старата круша ли?
Бог ли ни сочи небето?
Болна и ялова е земята.
Чуждите круши горчат на небцето.
Съхне ни, съхне… като круша душата.
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.