Последната усмивка на деня

Когато се запознаваме, той изглежда не просто мрачен, а рожба на аутизма.

На поздрава ми отговаря със сумтене и така и не мога да разбера името му.

Не почваме добре, върти ми се в главата, докато стоварвам чантата до леглото, където ще бъдем съседи с него по време на цялата есенна бригада.

Вечерта завъртаме едно шише ракия и с всяка глътка той почва да излиза от мрака на мълчанието, за да се разбере, че сме почти земляци - родните ни места ги делят едва 28 километра, въпреки че в исторически план това е огромно разстояние, запълнено със свирепо съперничество между двата града.

Ракията няма да стигне, а тъкмо вече се надушваме и това подсеща Старшината да вземем спешни мерки, за да не се скапе настроението в най-неподходящия момент.

Всички моменти са неподходящи, когато в една барака са събрани двайсетина млади и здрави български студенти, тръгнали на първата си бригада, за да спасят отечеството от стопанска криза.

Пратили са ни в консервния комбинат на град Стамболийски, наричащ се Витамина, ала още в тая дебютна вечер ние решаваме, че името е Никотина.

Парите за още две бутилки скоросмъртница се събират бързо и сплотено и това прави моя съсед по легло романтично настроен.

От аутизма му не е останало почти нищо.

Той е Георги Веснаков, сливналия, възпитаник на тамошната френска гимназия, поет.

Последното ще стане ясно седмици по-късно, понеже Жоро не обича да надничат в сърцето му.

И е прав - в университета се е събрала много паплач, макар специалността, която учим да е наречена от Максим Горки ”човекознание”.

Човеците обаче са обезкуражително малко и по тая причина бутилките обикалят често от ръка на ръка.

Дай да пия, да ослепея, за да не го гледам тоя живот, ръмжи често Старшината, който също е Георги, само че Тонков.

Бил е граничар из Родопите, висок е към два метра и не си знае силата, но душата му е като памук и можеш да си спокоен, че няма да избяга, ако ситуацията се запече.

Тайфата не е лесна като характери - Кольо Чепа и Весо от Кръводер са бачкали като бараби, преди да влязат в Алма матер, и се налага Старшината в началото често да им обяснява какво ще се случи, ако стане от трапезата.

А сме на бригада и няма особен избор, поне докато се появят другите, които все още служат в храбрата българска армия.

Дай една ръка да изляза от тая помия, че тъй и ще се удавя заради изпълнението на плана, казва Георги Веснаков, който не е преценил добре разстоянието и е паднал в басейна с домати.

С голям зор го измъквам от отвратителната слуз, на свечеряване е и Жоро вади едно шише, за да потвърди, че приключва с труда си в чест на републиката.

След половин час той се е поразвеселил, въпреки произшествието, и почва една покъртителна трапезна песен, в която се споменават циганите, Вълко Червенков, тунела Козница, пандизчиите - цяла България.

Недей да казваш на никой, че съм паднал в помията, нали сме земляци, закле