Сега чак разбра, че се диша
и със пълни гърди.
Вслуша се: дали не въздиша?
Не чу от въздишки следи.
Но въпроса го стресна телесно:
„Добре, ти до днеска живя,
но нима бе сред гледки чудесни
и жребци покрай жълти нивя?”
За да не отговори, заговори без мяра,
че Живота на стари години
по-кротко се кара,
щом което бе – беше и мина.
Само̀. Без намеса.
Но ръката се хвана за меча,
припомнила си ефѐса,*
и посече на Времето теча:
нали някога Бог му държеше кинжалите
и ръката му водеше в боя…
Докато станаха идеалите
идеалната параноя,
не от спящи прегръщана,
а от живите;
със настойчиво връщане
към красивото?
Не прибра меча в сандъка.
Изчака доносник да мине
и да докладва право във пъкъла
за непокорните му години.
Но тялото щом се разваля,
идват чувствата, каза си той,
и толкова силно навалят,
че реките са пенест покой.
Зовяха го Тихия.
Прие мълчаливото име,
тъй като във исѝхия**
се въздиша недоловимо,
като в щастлива беда.
А и мисълта има тайни регистри.
В тях вписва и мътна вода,
и капките бистри.
...................................................................................................................................
*Ефес – Дръжка на хладно оръжие.
** Исѝхия – Гр., църк. – Безмълвие, покой.
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.