ИСЍХИЯ СЪС ПАРАНОЯ ИДЕАЛНА

5.00   (5 гласа)

Сега чак разбра, че се диша               

и със пълни гърди.
Вслуша се: дали не въздиша?

Не чу от въздишки следи.

Но въпроса го стресна телесно:

„Добре, ти до днеска живя,

но нима бе сред гледки чудесни

и жребци покрай жълти нивя?”

За да не отговори, заговори без мяра,

че Живота на стари години

по-кротко се кара,

щом което бе – беше и мина.                                  

Само̀. Без намеса.                                                          

Но ръката се хвана за меча,

припомнила си ефѐса,*                                            

и посече на Времето теча:                                  

нали някога Бог му държеше кинжалите                                               

и ръката му водеше в боя…

Докато станаха идеалите

идеалната параноя,

не от спящи прегръщана,

а от живите;

със настойчиво връщане

към красивото?

Не прибра меча в сандъка.

Изчака доносник да мине

и да докладва право във пъкъла

за непокорните му години.

Но тялото щом се разваля,

идват чувствата, каза си той,

и толкова силно навалят,                                      

че реките са пенест покой.

Зовяха го Тихия.

Прие мълчаливото име,

тъй като във исѝхия**                       

се въздиша недоловимо,

като в щастлива беда.

А и мисълта има тайни регистри.

В тях вписва и мътна вода,

и капките бистри.                                       

...................................................................................................................................

*ЕфесДръжка на хладно оръжие.

** ИсѝхияГр., църк.Безмълвие, покой.

 

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020