Борислав Ненов

Разказ

Новите къщи, старите гробища

5.00(1 гласа)

Разказ

Полунаглас

5.00(1 гласа)

Разказ

Баба на Илинден

5.00(1 гласа)

Разказ

Наглеждане на мъртвите

5.00(1 гласа)

Разказ

В очакване на Кет Балу

5.00(1 гласа)

Разказ

Гилотината на любовта

5.00(1 гласа)

Виж още

Чифте за мрака

5.00   (2 гласа)

Боже, така се уплаших, сякаш видях баща ти, като идваше откъм портата, възкликва леля ми Танка, докато ме посреща и целува в сумрака на бътовската лятна привечер.

Баща ми няма как да дойде да види родата си, въпреки че това беше нещото, което най-много обичаше, защото отдавна е под троскота на ямболските гробища.

Тази къща, домът на Кушекови, му бе една от любимите.

Пасваха си с мъжа на леля ми Танка, един от най-големите ловци не само в Бъта, а из цяло Панагюрско.

Имаше защо - Тодор Кушека не само беше прочут авджия, а излъчваше радостта на живота, ведрината над Средна гора, из която той ходеше по-уверено, отколкото в собствената си къща.

Из двора му почти целогодишно имаше диви животни- ту лисичета, ту сърнета, ту вълче и те поминуваха добре с кучетата му.

Баща ми не беше ловец, но тоя му недостатък не пречеше на приятелството им.

Кушека бе петимен да чуе нещо от голямата политика, да помирише нещо от града, въпреки че той всъщност бягаше от човешката многотия и си беше най-добре там-по пусиите.

Приказката им беше дълга и напоителна-дали защото се виждаха един-два пъти в годината, дали защото бяха родени под едно небе и то ги бе белязало завинаги- не ми стана ясно.

Леля ми Танка притуряше ту козе сирене, ту парчета от фазан, ту глиганско месо или нещо от сърна, но те и двамата не бяха чревоугодници и можеха да си пият ракията и на една лимонада.

Гостуването у тях неизбежно се проточваше, защото само през три къщи живееше братът на леля ми Танка и нямаше как и той да не прескочи, за да даде още плътност на раздумката.

Майка ми също се бе привързала към тия хора и дори когато стана невъзможно да ги вижда, винаги питаше как са и що са.

Годините с присмех се търкаляха, а ходенето до Кушека си оставаше неизменно като ромона на Луда Яна, която вече приютяваше из вировете си внуци и правнуци.

Това е вероятно вечността, си мислех, когато вече бях поотхвръкнал и се чудех защо ми е толкова хубаво под лозницата, заслушан в напевната реч на роднините.

Роднините, които, независимо от многото именници, винаги и в пълен състав идваха на Атанасовден да почетат прабаба ми, която седеше на възглавничката си като кралица и ние, малките, образувахме край нея най-красивият шпалир, който някога съм виждал.

Половината, ако не и повече, бяха кръстени на нея, но в ония времена това не правеше никакво впечатление, защото бе естествено като въздуха.

Прабаба ми може би вече не помнеше кое дете как се казва и затова като отваряше възелчето на кърпата си, казваше:”Ела, Пранджо,за да ти дам и на теб някоя стотинка”.

Поредният Пранджо минаваше пред кралицата и колкото и да бе вече изпечен хулиган, целуваше ръката и.

Прабаба ми не можа да доживее 100 години и вероятно по тази причина името и почна да избледнява в регистъра на родилния дом в Панагюрище, за да се стигне до появата на Нанси…

Боже, така се уплаших, сякаш видях баща ти, като влиз

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020