Мъжки кръст

От малката ми, килната на юг камбанария

не виждам много от световната поляна.

Крадец на думи е успял олтара да разбие,

да ми отмъкне в строфи скритата поанта.

Залостил вратнята на черепа – параклис

и ме обрекъл цял живот римувано да пърхам,

между разчитане на зографисаните знаци

върху съдбата ми, комай напълно сбъркана.

Дъската на клепалото отколе падна

навярно зад прочетените чужди книги,

и глух и ням в абсидата ще си остана

за своите, макар с пирон да ги подписах.

Клисарят вероятно е умрял или открил е

на златния телец между чатала вимето

и няма кой да ми помогне тишината да разбия,

и кой да ми забърка за куплетите мастилото.

Какво ли ще остане от градежа ми със кръста,

стърчащ по мъжки в нищото на делника?! –

май само тиклата, която клепе мъдро в пруста,

двоичен код е – знак за бъдещите поколения.

Но Господ всичкото, което трябва, вижда –

горко на този, дето черква няма във полето!

Ще бъде сам във себе си зазиждан

от непосилна лекота на битието.