Сенокос

Как дъха окосената трева

от тази пролет със зелени спомени,

в която дядо учеше ме да кося

бодлите на първичните си пориви.

Възнаграден от младата ми стръв,

надолу, към селото слиза тихо,

заслушан във покаралата ръж,

с която са отраснали дедите ми.

А после, върху  залезният хълм,

сурови сенки борове източили,

в съзнанието ми миг ще изтъкат

усещането за трагични корени…

Така покълват силни семена

на род, на дълг, на вяра и Родина –

започват с окосената трева,

в полите на един родопски синор.

И в нощите, със сенокосен дъх,

от лоното на дивата природа,

притиснал в шепи българската кръв,

откривам изворите на живота.