Сълза в коняка

Мая бе малка, фина и поразително слънчева. Дали в родната и Стара Загора бе попила толкова слънце, така и не разбрах, макар че след години ми се случваше да обикалям дълго по улиците на този град.

Мая обичаше да пие малка водка.

Правеше го толкова красиво и непринудено, че бях готов винаги да се отзова в ресторант „Бъчвите”, където Пловдив оставаше в краката ни.

Мъжете пък оставаха в нозете на Мая.

Тя постигаше и това красиво и непринудено и се кълнеше, че никога не го е търсила.

Вярвах й.

Малките жени са изтървани от приказките самодиви, а и когато се запознахме, аз бях потънал в една свирепа любов и не възприемах моята нова позната като обект на сексуални желания.

Мая разбираше това и вероятно именно по тази причина често се обаждахме един на друг и потъвахме в креслата на малките водки.

Тя пишеше стихове.

Добри и поразително слънчеви.

Сякаш нежността на целия свят се събираше в нейните куплети.

И притихваше там.

Имаше един текст, който се наричаше „Полустихотворение”.

Целият университет искаше да го чуе лично от нея, даже и тия, които през живота си не бяха разгръщали дори една книжка със съвременна лирика.

И с класическа, ако трябва да съм точен.

В Мая, разбира се, често се влюбваха.

Тези истории ги приемахме шеговито, обаче без никаква мръсна ирония.

Тя умееше да щади чувствата на хората.Оттук дойде и големият проблем.

Поетът Балчо Балчев ми бе проводил в Пловдив един наш градски.

Момчето бе хубаво и умно и бързо се вписваше в компаниите, където го водех.

Пиеше с мярка, но в достатъчни количества, за да не го обявят за сухар.

Обаждаше се в началото често, понеже Филибето му бе напълно непознат град, а и не можеше да случи още на хора.

Кога и как ги запознах с Мая не помня.

А вероятно трябваше, защото момчето зверски катастрофира в очите на феята от Стара Загора и нямаше никакво спасение.

За него.

Мая си имаше гадже и от това, което ми беше разказвала, знаех, че нещата отиват към брак.

Дали малко по-късно или малко по-рано, нямаше особено значение.

За мен огромно значение обаче имаше как да потуша пламъците в гърдите на моя градски, тъй като той започна постоянно да търси Мая, а тя съответно да търси мен, за да приключим елегантно тази история.

Малките водки в „Бъчвите” зачестиха, но креслата им бяха твърди и неудобни, поръсени със сълзите на миниатюрната чаровница, която не можеше да приеме, че хората не признават омаята на пастелните отношения и искат да хвърлят всичко във въздуха.

С разправии, сълзи и увещания любовното преследване престана, но сякаш Мая се промени.

Не беше онова доверчиво и слънчево създание, което се радваше на всяко запознанство и считаше, че е намерила още един разкошен човек.

Тя, която не само бе автор на „Полустихотворение”, а и се шегуваше, че има полулюбов, потули слънцето в очите си и почна да избя