овек. Стана
по-зле. Хем без език, хем без късмет. Заради кредита трябваше да продадем
колата под цената ѝ, а от друга страна, от срам да не разберат колко съм
обеднял, се хванах за работа на хонорар. Не,
нищо общо с медицината. Гадже ме нае, след като го молих, три месеца да работя
в салона му за разхубавяване на домашни любимци. Понеже бях вещ с ножиците,
всички онези, които носеха своите пудели, чинчили и игуани в бутилки при Гадже,
ме нарекоха „Фигаро“. И тогава се сблъсках очи в очи с най-страшното, че езикът
ми няма да поникне отново, ще си умра беден и с недоизплатени вноски по
кредита, а колкото и да искам да съм хирург, ще си остана Фигаро от салона за
домашни любимци. Върхът на това, най-страшното, бе, че жена ми си хвана
любовник. Хубавец, който, когато ходи, си
понамества опашката на гъза, ама все още не знае, че някой ден ще го хване и
него ревматизмът, а тя, знаейки, че не мога да
ръмжа и да се карам на висок тон с нея (нямам език), ме гледа в очите и ми
казва всеки ден:
– Трябваше да послушам вуйна ми и да се омъжа за Гадже. Един ненормалник
ме задуши!
Да обобщим. Някои хора с опашки си прекарват добре, всъщност си прекарват
отлично в живота. Други пък, колкото и да се трудят, ако им е съдено да
поддържат къщни любимци с модерна фризура на козината, получават прякора
„Фигаро“.