Защото тялото ще свърши своето:
ще стане пръст; пръстта ще ерозѝра;
ще стане прах; праха с пороите
ще се размие и Душата ще прозира.
И ще се събуждам със пробождане,
но не в сърцето, както е прието:
ще бъде като жадно глождене
в очакване на ранно цвете.
И след годините на многобѝтвие,
/а и не се разбра – коя победна е
във общото ми безмолѝтвие/
ще видя, че Душата бедна е;
сред двора ѝ и мисли-псета лаят,
стараейки се за добри пазачи:
за хляб го правят и нехаят
за лоши мисли минувачи.
Мълчейки, и ще се самопредавам.
Така, на тихо, се предава Бога,
когото отдалече съзерцавам.
И – от изнемога.
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.