Капитан Пиперков

Капитан Пиперков всъщност не беше никакъв капитан. Викаха му така, защото зиме ходеше навлякъл прокъсан офицерски шинел, по пагоните на който личаха дупките на капитанските звезди. Лете обличаше избеляла куртка. Цялото му облекло бе военно, не по мярка, ама офицерско, само чепиците му бяха цинтови. Износваше старите униформи на черния капитан. Бе ниско мършаво човече с пилешко лице и малки сини очички, под смачканата му фуражка винаги накривена се подаваше кичур руса косица. Същи Петруша от романите на руските класици. Пиперков пък му викаха, защото бе градинар в зеленчуковата градина на граничната комендатура в А. С каруци разнасяше зеленчук по околните застави.

В ония години, когато властта знаеше и майчиното ти мляко, нашият герой ни знаеше къде е роден, ни помнеше рожденото си име. Останал невръстен сирак, бил взет за отглеждане от близки роднини. Един ден роднините отишли по работа на къра, него ставили без надзор. И тръгнал нашият герой, хълцукайки, по широкия друм на живота. Край него припкали гущерчета, в краката му перперели яребичета, смоци му пресичали пътя. Но него не го било страх, защото не знаел още какво е страх. Спирал се да яде диви круши и киселици, по които лазели мравки. Отминал второто село и по заник стигнал третото, там го утешили и тъй като не могли да научат рожденото му име, го назовали „изгубеното дèте“ и почнали да го отглеждат на сара, което ще рече по реда на къщите. Белким имаха паничка в повече прясно млекце, я тархана. Пък жените се надпреварваха коя повече да му угоди, всяка се стараеше от хубаво по-хубаво да го угости, заделяха му най-хубавите и здрави дрешки, а зам да не ги кусурѝ пред другите жени. Като кукувиче в чуждо гнездо заживя „изгубеното дèте“. И въпреки че ядеше на корем, то растеше дребно и мършаво, работа му не даваха, защото бе вечен гостенин. Докато другите деца пасяха добитъка или нижеха тютюн,  „изгубеното дèте“ по цял ден скиташе низ къра, трошеше яребичите яйца, от това лицето му се изпъстри като яребиче яйце, търсеше косови гнезда и печеше на шиш едва оперените косета, газеше реката, преграждаше вировете и тровеше рибата с млечка. От угодията „изгубеното дèте“ бе станало самонадеяно и хайлязин. Не се научи на никаква работа. И от училище не го потърсиха, защото беше „изгубено дèте“ и не фигурираше в никакви списъци.

В един ден „изгубеното дèте“, което вече бе пичлигар на шестнайсет години и носеше нож, отиде в другото село. Бе огладнял, влезе в първата къща, стопаните ги нямаше - бе усилно време и всички бяха по къра. Стъкна огнището и си опържи пет яйца. Отряза си порязаница с неговия нож и се наяде. Заби ножа до огнището, закачули го с кюляфа си и се изтегна доволно. По икиндия се прибра стопанката, тя бе млада и оправна жена, бе от полянските села и не знаеше табиетите на „изгубеното дèте“, нито адетите на местните. Като видя изтегнатия човек, побития нож с кюляфа, взе го за крадец и разбойник. Не се уплаши никак, взе машата и