Те ме гледаха, когато минаваха...

В пещера на далечна планина

намерих убежище. И беше ден,

и пееше водата във водата,

а въздухът мечтаеше във въздуха.

Намерих убежище за да не избягам

и не се намеря. Беше нощ

и планината бе от светлина.

Никога не съм знаел за шествия

като тези – с прозрачни

хламиди без влакна те бяха,

гледайки ме мимоходом.

Това, което няма край не се притежава,

нито ни притежава,

а самият външен вид,

техният и моят бяха способи

от друга форма на любов.

Няма мъртви богове, ако са богове,

нито тази пещера, нито онази планина,

нито тази светлина, нито хламидите

без фимбрии*…

…добре отворих очите и дори гърдите,

а реката възникна от реката.

*фимбрии – повърхностната обвивка на бактерията