Между два свята

На ръба на пропаст живея,

пропаст от човешки страсти.

Имам пулс, но жива ли съм?

Скована от ужас,

потънала в мъка,

застинала в ступор

пред нелечимо болния човешки род.

Окован от себелюбие и алчност,

болен от страховете си,

затлъстял и ленив,

човекът днес спи.

В дълбок, коматозен сън,

човекът се е скрил от ужасния свят, който сам е сътворил.

Ритмично часовник трака.

Клаксони свистят.

Екрани фосфорно блестят – уж да ни сближават,

като бетонна стена растат.

Далеч, от другата страна на пропастта,

един народ изпраща синовете си на смърт.

На смърт –

за шепа земя камениста.

Земя топла като майчина сълза,

искряща като косите на любима.

Единственото парче земя на народ, пръснат по целия свят.

Часовникът тиктака неумолимо.

Ордите все по-настървено прииждат и сеят смърт.

На ръба на пропаст от човешки страсти

арменците са все по-малко.

Умират и пеят.

Пеят онази най-стара песен за любовта,

за мирното небе, под което храмове строят и книги пишат,

за да ги четат горди синовете им

и синовете на техните синове.