ГЛАВАТА НА ОРФЕЙ, КОЯТО ПЛАВАШЕ ПО ЕБРОС

Дотук се стигна, главата ми да се носи по речното течение, като едва се осмелява да поеме дъх и да издиша, вече не съм в сърцата на жени или мъже, жени или мъже, или танцуващи фурии, а само във формата на песен и с лирата ми, плаваща край мен, божествена загадка е да се даде присъствие на свят, във който точно присъствие отсъства,

 

Да възпявам пасбищата и полетата на Тракия, които ме отминават, докато се нося, да възпявам Менадите с техните камъни и празните им ръце после, да възпявам студената светлина на поляните, да укротявам природата и да опитомявам дивото, да  давам глас на скала и дърво, да давам глас на безмълвните творения от пасбища и гори, да поемам тяхната мъка и да им я връщам като възхвала,

 

Преди да падне първият сняг, а това ще рече преди моето тяло да си отиде завинаги, преди от мен нищо да не е останало освен глас – глас, който да изпее отсъствието, а аз на свой ред да бъда поет като въздух и сетне свободно върнат на света, несъвършен син на земята, чиято песен е мъка, чиято любов е Евридика, плодородието на земята,

 

Как бързо всичко отминава, сезони и способности, как бързо, красотата на песента, силите, въздадени от боговете, мощта и чародейството, ограниченията и последиците, всичко – обратно взето, също и това, да бъдете възпети, докато минавам покрай домовете и полята ви, докато отминавам и пея по пътя си към Лесбос и морето.