Присаждане на съвест

разказвачката на приказки от Маракеш,

кръстосала крака на площада на вечността;

с къносаната си коса, обръща планини,

и в бамбукова кошница смесва всички звезди…

пясък от мъката рони езикът хаплив на вятъра,

денят, роден с плахостта на гълъб, се пречупва

в гръдта на пустинята. Когато боговете се простят с милосърдието

в тъга от облаци се приютяват децата.

щом дресьорът на змии вдигне пръчката,

от оригинала по-лесно се срутват бутафорните фигури.

и когато пепелянката изплюе проклятието си черно

в цветовете на нара прелива на циганчето вратлето.

лястовици изстъргват душата ми - болка, с вечерните ритуали

на птиците, расте. остров със загубено в облог име напомня

подносът на стария продавач. вече е в рецептата на креатина, казват,

господин председател, едва ли ще да е гроздов сок,

течността, минаваща в безнадеждните ни вени.

По лицето на гледачката разцъфват

крепостните стени на град, в скута на Месопомотамия израснал.

с пламъка в окото на прилеп се извисява синият огън на топчето стъклено.

ако се намери подходяща тъкан след второто пришествие,

щял съвест да си присади властелинът на вселената.