Умира в мен лиричният герой.
Един такъв – отчаян и невзрачен,
той няма вече сили да заплаче,
а аз не искам. Нищо,че е мой.
Живяхме дълго на ръба на риска
и всеки ден със нещо ни докосваше.
Красиво като изповед и истинско...
Но ние все живеехме с въпросите,
коита са вълнували и Хамлет.
Забравяхме, че времето е разривно,
че публиката няма своя памет,
че намаляват в календара празниците.
Докато чуем кода на сърцето си
и Шекспир с мъдростта си ни докосне,
приятелите бавно се оттеглиха –
особено, приятелски несвойски,
защото ние вредно им влияехме –
разнежвахме ги, романтици ставаха,
а образът на личното им щастие
се вместваше във образа на славата.
Из своя бяг и Времето не може
да се догони в собствените дири...
Такива мисли - рани ме тревожат.
И затова героите умират.
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.