Баща ми и черешата

На Бертан Онаран

Превод: Кадрие Джесур

4.92   (60 гласа)

Дъждът ръмеше. С баща ми се бяхме увлекли в сладки приказки, като че утолявахме жаждата от хилядолетна раздяла. Клоните на черешата шумоляха. Току обръщах лице към тези звуци. „Този разговор не може без чай”- рече мама и разпалила за пореден път самовара. Баща ми, опрял гръб на стъблото на дървото, разказваше за замърсяването наоколо. Сподели как не иска да прекрачи вън от тази градина, как не би понесъл срещата с другия свят.

Често се заглеждах по клоните на дървото, разперени насред градината. Сред листата забелязвах прокрадващите се череши – зелени, порозовели, тук-там понечили да поаленяват.

Гръм, заглушаващ шума от фонтана на басейна. Сякаш съзирах звуковата вълна, стелеща се по зеленото покривало на градината. Вътрешно настръхвах. ”Това винаги те е плашело”- казва баща ми. Знам, че ще последва градушка.

През целия ден стоях под короната на дървото, на завет, вдишвах градината. За нея баща ми бе писал в писмата си, че „й липсват само самодиви”. Той я бе направил по подобие на онази, която помнехме от града на детството ми, създадена навремето с хиляди трудности. Държеше мястото да бъде извън града, човешки крак да не е стъпвал, без прокаран път, само и само да си я направи сам. Пак като в оня град, първо бе избрал парцела, мястото за чардака и басейна, и беше започнал със засаждането на фиданките. Не бях обърнал внимание на устрема му. Бях погълнат от порива си да превърна родината си в градина като тази, която той правеше.

За мен си беше просто зеленина, в която се заглеждах отдалеч, когато от дъжд на вятър се отбивах у дома. Той се увличаше да разказва за узрелите смокини, за пръскането на асмите със син камък, за френското грозде, което много обичах, тази година щяло за първи път да даде плод, за кокошките, зайците и кеклиците…

Винаги бързах, кацвах и отлитах с напираща тревога, все да сваря за някъде. Преливащите от любов тъжни погледи на майка ми се забиваха и оставаха като белег по лицето ми. Баща ми все повтаряше да не изтърва сезона на зрелите плодове. Говорейки на езика на овошките в градината се стараеше да ми втълпи коя работа в кой сезон се върши. Странно защо ме намираше за близък до земята.

Бях ученик в прогимназията, когато на градинския чардак на къщата от града на детството си четох ”Бащи и деца” на Тургенев. Тръбях навсякъде, че съм нихилист. Това достигна до ушите на майка ми: „Синът ти бил нихилист, ааа?” По онова време всичко, окончаващо на –ист, звучеше опасно. А мама, която беше шивачка, милата, помислила си, че това е нещо като стилист. Ала настоятелното упорстване, че „било нещо като комунист” я подтикнало да отвори приказка за случая пред баща ми. Когато една надвечер стъкмявах съчките за самовара, баща ми рече: „Я ми разкажи тази нихилистка история, синко!” Това „синко” бе произнесено мило, задушевно. Значи не ми се сърдеше, беше му любопитно. В този миг не бих могъл да го погледна в лицето, бях забил поглед в шишенцата, наредени по перваза на градинския чардак. Ням

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2024