Кешкек

Кешкек, казвате… и отново усетих топлината на бабиния дом.

В късна есен и през цялата зима по празниците баба ни посрещаше с кешкек. По празници – не защото е скъпо или трудоемко, о не, просто имаше някои неща, които се наричат традиция, правила или не знам какво. Къщата беше като от приказките. Прозорците по цялата дължина на къщата бяха към улицата, дори бих казала, че за да погледнеш вътре, леко трябва да се поприведеш. Дворът беше във вътрешната част. Та у нас, за да сготвим тази вкусотия, първо купувахме тлъст петел или кокошка. Баба бързо и прецизно с отработени движения хващаше птицата за краката, на дръвника и после в голямата тенджера с вряла вода. Бързичко почиствахме перата, опърляхме фините перца на огън и влизахме в кухнята. Там от ранна сутрин бумтеше голямата готварска печка, на която вече вреше тенджера с предварително накиснато от вечерта жито. В друга тенджера помествахме кехлибареното пиле, без бутчетата. Те оставаха настрана, за да се пекат по-късно с масло във фурната. И така, сред пукота на печката, се чуваше къкренето на двете тенджери. Житото се разпукваше обещаващо, соковете се сгъстяваха и баба разделяше съдържанието на две. Разбира се, в това време се отпенваше врящото пиле и с всяко отваряне на капака стаята се изпълваше с изключителен аромат. В един момент тенджерите ставаха четири: в едната отделеното жито, втората с бульон от пилето, в третата самото пиле с бульон, естествено, и четвърта с жито, така сварено, сякаш пуканки в умален вид. С дървена лъжица житото се биеше, чукаше и бъркаше, докато послушно започне да се разпада. Много чевръсто тенджера номер три се сливаше с тази номер четири, но преди това месцето се накъсваше на фини парченца, които плуваха в топъл, уханен, мазен жълт бульон. Събрани заедно, месото, бульонът и житото образуваха ароматна, питателна и вкусна каша чак след няколко часа продължително бъркане на тих огън.

„За да стане вкусна гозбата, трябва да вриш с нея!“ – една от заръките на нашите баби.
Съдът с кешкек почиваше в най-отдалечения край на печката и чакаше онзи звезден миг, когато кротналата се дървена лъжи