Дядо Хампарцум умира

Разказвайки за всеотдайността на една съпруга, няма как да не спомена как баба Анник се подготвяше за смъртта на своя човек.

Дълги години тя безропотно се грижеше за  мъжа си, склеротик или душевно болен, много тежка съдба и без нито ден почивка. Ще ви разкажа само за един епизод, който ще помня винаги с молитвата да мога и аз да бъда толкова достойна съпруга.

Та дядо легна на легло след един церебрален инцидент с изменения в говора и затруднено движение. Лекарят предписа лекарства, но предупреди, че не очаква голямо подобрение, по-скоро да се приготвим за най-лошото.

Никой не е готов за такива неща и всички бяхме разстроени. Майка ми започна да шие красиви покрови, да приготвя дрехи. Няколко часа след разговора с лекаря баба разпореди всички да си ходим по домовете, защото нямала време да се занимава с нас.

Когато тя кажеше нещо, не ѝ противоречаха. Беше по своему властна жена. Никога не се оплакваше и носеше сама тежестта на семейните отговорности от много години.

Дядо лежеше на диванчето в кухнята, където имаше още маса с няколко стола, кухненски шкаф от онези с десетки чекмеджета, мивка и душата на дома – голяма многофункционална готварска печка. Зад дивана бяха двата прозореца, дето гледаха към улицата, ако отвън пожелаеха да почукат или погледнат през тях, хората се навеждаха. Прозорците представляваха ниши, в които баба беше сложила възглавници. През зимата тези възглавници спираха студа, а през цялото време бяха вълшебни кътове за забавления на нас, децата. Там слушахме приказки и изрязвахме хорца, човечета, цветя и снежинки от бяла или цветна хартия.  Седяхме притихнали в уюта на дебелите възглавници, докато баба ни четеше избрани страници от стария требник с ожулени от прелистване корици, четеше за ангели и Бог.

В такива моменти на спокойствие повтаряхме молитвата „Отче наш“ и други, които ни обвързваха като съзаклятничество. Беше нещо само наше, много дълбоко и знаех, че има съществена причина да редим тези думи в определена последователност и различни в различни случаи. Но милата баба си позволяваше само толкова да прекрачва забраните на времето и властта, от опит всички знаеха, че и стените имат уши и става страшно, ако някой някъде подшушне за неподчинение или подривна дейност, каквато се считаше религиозното възпитание.

Отплеснах се.

123>>>