Из "Безсъние"

ІІІ

Закъснях ли или подраних?

Чирак на светлината се канех да стана,

ала прекосявайки пустинята, изгубих пътеводителя си.

Ловците още не са ме подушили:

мога, значи, да си утоля жаждата

пак - в този последен оазис.

Ала каква полза - без наследник оставам,

сам за себе си съм се родил;

поне престъпление да бях извършил,

а така - без легенда -

какво да оставя след себе си.

Х

Изсъхна плътта ми: пепел и прах съм,

маслиново дърво, в което говори вятърът,

горски пожар съм, ехо съм

в утробата на лятото вкопчен.

за да разпръсна многото себе си в няколко времена.

“Кой пък те научи? – питат -

И откъде на толкова чудеса си способен”?

Нямам свидетели, и алиби нямам,

по време на произшествието не бях там.

ХІІ

Тялото ми бе намерило гнездото си - преди

късметът ми да бъде ограбен: такъв беше сънят ми -

вкопчих се в утробата на едно лято:

1. Небе, оставило следи по гърба ми!

Затова мислят и с право,

че обличам синя риза винаги.

2. Миналото е непозната страна, страна бе, страна:

С много сутрини, ала с един ден, ден по реда си.

3. Не стъпих втори път във Верона –

без друго не съм бил там изцяло -

Верона, градът с балкони за влюбените.

Ще го чакам тук, в своите земи.

4. Вкопчих се в един мираж, уста в уста;

за да изтека нанякъде, попитах за пътя.

5. Пътя на вятъра знаеше Ал Маари*.

Имах ли време да науча и двата?

6. По едно време

спрях за миг на кръстопът,

погледнах отвътре вятъра,

и после се вкопчих в утробата на лятото.

_____________________

* Ал-Маари (980-1037 г.) арабски мъдрец и поет. – Б. пр.

ХХІІ

На мен за мене разказват:

DN: Dominus Noster: Наш господар,

PM: Pontifex Maximus: Върховен жрец,

PP: Pater Patriae: Бащата-Отец,

PF: Pius Felix: Религиозен, справедлив, щастлив.

Див рожков съм, на терасата седнал,

с щраусово перо на главата си,

със спиртен нивелир пред себе си.

Барелеф съм бил някога:

Камък, гипс, хума, дърво.

Пред каменната ми гробница -

смахнати туристически гидове.

Медузата и нещо, погледнало слънцето,

се препокрили и ги отляли в мед.

Лакримариум и пепелник:

Вятър съм търсел за себе си,

Архаичен смях, на устните ми

застинал между тръгването и оставането:

Барелеф съм, праг, пейка, бил съм бил

на един варварски език разказват за мен,

че не съм успял да бъда себе си.

ХLI

Да погледаш изгряващия ден, да го послушаш през отворената балконска врата -

как се надига природата в този познат правоъгълник;

как заблестяват в здрача очите й на пчела.

Странно е, че гласовете са невидими, ала всеки глас има съответствие: куче глас, глас куче, глас врабче, врабче глас, и блеене, коза и звънец. И миризмата е невидима: можеш обаче да видиш босилека и бърдука на гръцките поети, докосваш ги.

Умуват, дълго умуват върху това селяците и накрая си поръчват един бог, защото са селяци и стиснати. Нима един бог би бил достатъчен за проумяване тайната на обикновените неща?

Пишещият тези редове не е изкушен, не вярва нито в единствено, нито в множествено божество. Той си мисли за Ернест Хемингуей, за „Beyond the River and Into the Trees”, за възрастния полковник и младата жена: хотелски ресторант във Венеция, езеро или канал.

Два свята: единият в главата, другият навън.

Рибарите излизат рано в морето, по трети петли, долу в храсталаците: птича гълчава.