Средиземноморската поезия на Йоздемир Индже

Твърде елегантна поезия. Без да е претенциозна и скрупулна.

Йоздемир Индже не е пленник на думите – по-скоро те влизат в съпричастие с неговите мисли и търсят завоите и усета му към посоките на дните.

Стиховете са изваяни и с модерно звучене, защото не се „съобразяват” с нашумялата и отминала „другост”, не криволичат по течението на безплодието и неистовите вопли – непременно да кажа нещо шокиращо и „цинично” – та може и да ме възприемат като оригинален. Това отдавна не провокира четящите.
Йоздемир Индже (1936) е роден в Мерсин, завършва френска филология, живял е в Париж.

Преводач от френски, арабски и гръцки. Смята се за един от големите турски и европейски поети.

Впечатляващо ерудиран автор, което не го превръща в книжен и на всяка цена свободен.

И друг път съм писала за онази взривоопасна въздържаност на днешните турски поети.

Може да се нарече и по друг начин: вродена уважителност към случването - поезия.

Или към сътворението като изначална митологема и изричане.

Или липса на умишлено търсена експресия. Знам ли!
Непринудеността и плавността на стиха при Йоздемир Индже се превръщат в сентенция за живеенето и немимолетно тълкуване.

Впрочем никакво тяло не е нужно, за да бъдеш отец и инок.

Сякаш поетът крачи из вътрешните стаи, но не на душата като по правило, а из стаите на мисълта, философията, разсъждението, стиха, ядката на съществуването.

Йоздемир Индже ме напряга, впримчва енергията ми на четящ човек.

Това е поет на излъчването и привличането.

На допира, на растежа и порастването.

Красива поезия - без „загрижеността” на символите или драмата на романтиците и звездобройците.

Защото живеенето е като вятъра, понякога се случва – друг път не.

С такова впечатление останах, когато четях (поне за собственото си съществуване).

Светът вече не е оазисът, който ти остави,
не знаеш кога е срещата сетна,
няма знак, никоя книга не загатва посоката.

Човешкият и поетичният дял в крайна сметка е ето такъв:

нямам дял в хармана, и то е, за да изчезна;
защото видях заслепението на слънцето в пустинята,
не търся вече летопис за безбройните си сказания.

Сентенцията и смисълът за времето е част от въпроса: „Какво би значела нощта, ако мен ме няма?”

Отговорът е един:

Нито мъртъв, нито жив съм; и четирима свидетели
нямам;
Тук не съм, горе не ме приеха: Манихей съм, живея!

Липсват очебийни етномоменти в тази поезия.

Ясно изразени при разказвача Орхан Памук, да речем.

Универсалността на Йоздемир Индже не поставя в центъра религиозната принадле