Усети краката си леки

но не я премазваха. Чу учестеното си дишане. Животинките по гърба започнаха да се движат и по корема й. В ушите й заби камбана и... ехото донесе вика на Краси. Швейк застана сериозен - отиваше му тази тъжна физиономия. Добрият войник искаше да бъде добра с него. Мога да бъда добра с всеки, стига да не се прекалява с мен. И да не бъда обиждана безпричинно, особено когато не върша нещата умишлено.

Веднъж ходих на театър. Купища войници се изсипаха в залата. Накрая старшината стана, дойде при останалите хора и изрева: "Всички цивилни по-бързо навън, по-бързо". Нещо ставаше с Краси. Искам всички цивилни и военни да са тук, за да ми помогнат, да отнесат страха, противоречието, загубата на дядо, изнемогването, температурата, треската, маларията, болката и... самотата.

Точно в този момент почувства самотата своя сестра, а не своя съперница. Никой не можеше да й помогне. Никой.

Нещо в нея издрънча като циганско дайре и тогава усети краката си леки, тежестта в глезените я напусна завинаги. Хукна към храстите. Викът й оглуши вселената. Чуха я добрите костенурки и Йосарян. Швейк примижа на парцали, даде й сила, направи здрави ръцете и ритниците й. Подари й своята пушка, а той доброволно влезе в ареста. Нямаше я чантата й. И Христос го нямаше. В този момент нежната жена с камуфлажните дрехи беше богохулник.

Тогава за първи и последен път се би с мъж. Най-отвратителното й преживяване. Момчетата от близката кръчма помогнаха на Краси. След това.