ОБЛАЦИ

Облаци –

приличат на мъже,

които тежки амфори пренасят,

приличат на жени,

които в синева се къпят,

приличат на деца,

които бели чайки гонят.

Мигваш.

И…

няма вече амфори,

няма ги мъжете,

няма я реката,

няма ги жените,

птиците ги няма,

няма ги децата.

Животът е отминал.

Белее синевата.

ПРЕГЛЕД :

"Аз съм достатъчно художник, за да черпя свободно от въображението си. Въображението е по-важно от знанието. Знанието ограничава. Въображението обхваща целия свят." - Алберт Айнщайн.

Разглежданата поетеса е перфектен художник и стихотворението й започва с нейна фантазия върху концепция за облаците.

" Облаци –

приличат на мъже,

които тежки амфори пренасят,

приличат на жени,

които в синева се къпят,

приличат на деца,

които бели чайки гонят."

В поетичната представа облаците в необятната вселенска шир изглеждат като хора в движение с масивни амфори. Хуманоидно уподобени, обременени с твърде големи житейски тегоби и съвсем изтощени, за да изпълняват поверените им задачи. На гроздове са и понякога напомнят човешки същества, неспособни да се справят с предизвикателствата.

„Този свят е само платно за нашето въображение.” --Хенри Дейвид Торо.

И колко възвишено печелившият поет разсъждава от гледна точка на хората, почувствали се затруднени и в невъзможност да извършат очакваното от тях в точния момент!

Подобно Шели, поетесата гледа на настъпващите промени по време на небесния полъх на бриза. Позовава се на амфората, древна форма в гръцката керамика за съхранение и един от основните съдове с две дръжки и гърло по-тясно от корпуса. Боядисани амфори с широки гърла са използвани и като гарафи и давани за награди. Много са популярни в древна Гърция и древния свят. Имало е и урни за кремация.

С тази препратка поетесата внушава своето разбиране за житейските компликации. Отново във въображаемия свят си представяме весели жени, които се къпят в синевата с радост. Облачното сравнение преминава към жени в сините води на реката. След време облаците сякаш се преобразяват в деца, които вдъхновено следват бели чайки.

Сравнението се прехвърля от жени към деца. За миг долавяме облачни мъже в дълго пътуване, къпещи се жени и -накрая деца след бели чайки.

Подобно на поета-романтик, поетесата преоткрива човешкия вид като цяло в разстланите по небето облаци.

Обратът настъпва с едно Мигване.

„И…

няма вече амфори,

няма ги мъжете,

няма я реката,

няма ги жените,

птиците ги няма,

няма ги децата."

Позовавайки се на амфорите, поетесата сякаш съжалява да срещне всички житейски промени. Това, което наподобява амфори, го няма, а и уморените мъже също липсват. По същия начин изчезват жените в реката и децата след птиците.

Ефимерен е животът като движещите се облаци по небето. Нищо не е постоянно в света. Всички неща, веднъж създадени, ще бъдат унищожени в идващото време. Това е невидимият закон на вселената, създаден от Всемогъщия.

Наистина човек се чувства щастлив да открие доминантите в съзнанието на печелившия поет.

Заключителните редове поразяват всички:

„Животът е отминал.

Белее синевата.”

Всъщност животът е преходен и единственото, което ще продължим винаги да бленуваме, не е нищо друго освен празничния син оттенък на Космоса, възприеман през погледа ни като Небе.

Нека перото й носи стихове със забележителни идеали за радост на читателите.

 _______________________________

*Отзив от Pushpalatha Ramakrishnan