сонет за лавиния

твърдят, че траурът ти подобава, но не е така!

един клон се пречупва в миг, във водата пада,

ти си тази течаща вода… спри! наклони се към себе

си,

клонът, който съзираш, сякаш те знае отдавна,

бледа лавиния… възможно е, като си извирала,

издълбоко да си поливала олеандър, отнейде

преселил се

и забравен в словата на лятото;

спомни си чакъла, пясъка, пръстта по целувките…

там, където е лято, този клон се носи, натежава;

ах! отнеси го… не го оставяй по затънтени места;

напуснеш ли го, скръбта ще му остане…

и чувството, с което мигом ще залюби пяната…

пречупен… за да се огледа лятото в огледалата ти;

не траур, лавиния, а само лятото ти подобава.