И всичко толкова красиво, ала не е наше

Не съм от тези, дето първи чакат зазоряване,

нощта е дълга, привързаността ми е дълбока

чрез нея научавам всеки как разбира си живота,

на всичко ако гледа като котката през стар прозорец

пренебрежително и страстно,

гъвкаво и мързеливо.

Но те се различават, разбира се, от нас

и ние разделени сме от тях,

и даже въздухът си има граници.

Треперим от несигурност,

дали пък ще ни върнат пак обратно

в земята на слабите, в страната на слабите.

И болките ми стават пеперуди,

а устремът ви се превръща в мъх върху скалите,

където Дунава тече си с бавни валсове,

докато ние носим на предците си духа

в песните им, пълни с мъка.

Широки улици, масивни сгради

и всичко подредено, че замрежват се очите.

Това е толкова далеч от родното, разбира се,

и тези симетрични куполи, и логиката на обектите,

когато се изкачваме по хълмове с градини на път към бастиона,

тук замъците са красиви, а не трагично изоставени.

Готически детайли, екстаз на сетивата –

и всичко толкова красиво, ала не е наше.

Бягащи тела, атлетични и стерилни,

дори очите ни не могат да са толкова подвижни,

искаме да видим скритото зад външното,

какво поддържа живи тези градове-музеи,

докато старите ни боти се просмукват от дъжда.

Аристокрацията и евтиният ни хотел,

гениалният архитект и нашето детско учудване,

арт нуво и смесване на стилове –

едно по едно сме свикнали да виждаме нещата

и в тази оргия на сетивата губим концентрация.

Синагога сред квадрат от катедрали и базилика,

нощта литургия в катакомбите на катедралата,

докато в синагогата отсреща свири джаз за вярващи.

И улиците се изпълват със тела,

пивоварните продават шум и пяна,

вонята на урина и повръщано накрая.

Градът започва да живее, кожата му да почервенява,

и слънчевите дни не биха по-добре го сторили.

Къде лицата истински се скриха, в какви ли столове умората почива –

или това е плоската навярно монотонност на самото щастие?

А всичко е далеч по простичко у нас,

красиви – хората и нищичко не струва там животът.

Но се разделихме с тях и сега сме чужденци,

пристъпваме несигурно, дъждът е спрял,

наситен със човешка миризма е въздухът,

топъл дъх и пот,

да ни впечатли – изобщо не, при толкова самотни улици нататък

се спираме на първата от тях, поглъщаме огромното спокойствие,

и този здравословен хаос в града все пак е позволен

за нас, две вкопчени в единствено познатото ръце.