вечерта и лавиния

аз разцъфнах в дървото, покрих реката;

взех лятото, което прибрах в сандъка последно,

да, точно него взех и поех към вечерта:

„това е да съществуваш...“ – ми каза тя, попитах я:

„кое?“

отговори ми: „ей това мушкато, малко по-нататък...“

вие луната, блестят очите на вълка, наопаки

се въртят вечерта и светът…

загубих един път, пропаднах в друг

докато чаках, някой влезе в дървото;

и друг влезе, преструвайки се, че не влиза…

погледни ме в лицето, тъгата ще видиш!

стихът е с неизвестен баща, майка му е мечтата,

иде той в последното лято, детето си убива;

медея от роза целуната, повяхва накрая

и една любов лавиния се нарича …