Кристина Въчкова

Поезия

ДАЛИ?

5.00(18 гласа)

Поезия

ДЕЛИРИУМ

5.00(9 гласа)

Разказ

СИНЯ ФЕЯ

5.00(11 гласа)

Виж още

СМЕТИЩЕ ЗА ДУШИ

5.00   (9 гласа)

Всичко наоколо е символично предание; знак, който ни говори, без да сме способни да го чуем. Всичко е наказание, възмездие, награда, предупреждение, алюзия, дори и предчувствие. ,,Всичко’’ обаче не е еквивалент на физичното и осезаемото, ние сме единственият му еквивалент. Хората са ,,всичко’’ – и наказанието, и възмездието, и примирението; те са фактор за света, но и за самите себе си.

Най-автентичното знание, в чиято истинност мога да бъда убедена, е това на баба. Тя винаги ми разказва истории, но никога директно. Разказва ми повече емоционални и алегорични проникновения отколкото недвусмислени и ясни детайли. Често определя живота си като ,,обърнат с хастара навън’’, а за причина изтъква еврейския си произход, от когото през повечето време се гордее, но и който я изпълва със страх – минал, не настоящ страх; далечен, но не достатъчно.

Баба е отраснала в България, но след единадесетгодишна възраст заминава със семейството си във Франция. Франция, за която не помнеше нищо освен павираните тъмни улици, обраслите с бръшлян нормански къщи, люляковите храсти и мириса на промъкналия се сред тях морски бриз. Там и е посрещнала началото на Втората световна война, но никога не успя да опише ужасяващите етапи, през които е трябвало да премине, а само обобщаваше: ,,С началото на войната евреите станахме матрьошки – с всеки изминал момент, всяка приета заповед, всяко наложено правило отваряха по веднъж матрьошката, а с всяко следващо отваряне ни правеха все по-малки, все по-нищожни и все по-близо до изчезване’’. Въпреки предпазливостта на родителите ѝ никой от тях не бе успял да предотврати последвалото, последния етап, последната фигура от матрьошката, а именно изпращането им в лагера Дранси във Франция, след това в Нацвайлер-Щрутхоф, а накрая, седмици преди пристигането на съветските войски - в Аушвиц-Биркенау, където обаче пристига сама, без дори спомен за това къде е оставила и родителите си, и детството, и миналото.

Спомените от последния концентрационен лагер баба наричаше ,,нацистката инквизиция’’. Фанатизмът бил техният гневен бог, техният несправедлив съд, а осъдените приемали присъдата си в раирана униформа, вместо в самбенито. Вярата не е била стимул, нито действащ фактор, не е служела за опрощение или оправдание за извършените жестокости. Разпит също е нямало – мъченията са били просто атрибути на една несъществуваща цел; допълнително наказание за вече предварително осъдени, обезкуражени души. Същите грохнали, потиснати души, за които баба разказваше, че е съхранила в ,,сметището си за души’’.

***

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022