СМЕТИЩЕ ЗА ДУШИ

Миналото лято с баба стояхме в градината, а тя говореше без прекъсване, докато виолетово-черният мрак не обви всичко, оставяйки видима само мъждивата показност на уличното осветление. Жълтеникавата му светлина премигваше подобно на бавно спускащите се клепачи, закриващи златните ириси на някоя болнава улична котка.

- Умът ми е сметище за души. – започна баба. – В Аушвиц той съхрани чуждите истории, чуждите страдания и радости, чуждата монотонност и чуждите вълнения. Винаги чуждите, но така и не ме остави безпристрастна нито най-мимолетната, най-дребнавата случка, нито най-незначителната подробност, най-тривиалната тръпка или най-маловажното чувство – всичко бе съхранено. Сред цялата гротескова действителност в лагера хората имаха нужда не от провизии и течности за оцеляване, нито им бе нужно спасение – единствената им потребност беше надеждата, а най-големият страх беше забравата, не смъртта. Затова и всеки, очакващ приближаването на душевния си крах, поверяваше душата си на мен и я получаваше обратно изцерена – така тя преминаваше драговолно по моста на следващата разруха. А тези, които не я получаваха обратно поради външни фактори, я оставяха на сигурно при мен.

Баба разказваше, а аз наблюдавах небето – следях как с отминаване на деня то придобиваше все по-тъмни нюанси. Зачудих се дали времето е истинско, или само при баба беше толкова нефиксирано и разпокъсано. Нежното утешително синьо постепенно бе заменено от антагонистичния си близнак – цвят, дълбок и страховит като заплашителната фаталност на океана. А колкото по-дълбок ставаше този океан, толкова по-потресаващи ставаха и думите на баба. Тя продължи:

- В сметището си давах назаем на всяка душа краката си за опора, давах ѝ ръцете си за удобство и сръчност, очите си, за да прогледне, устата си, за да изговори сама себе си. От самата душа създавах и изкусно скулптурирах глинен човек, който служеше за нейна черупка и я пазеше от окончателна гибел. Но как би издържал един крехък глинен човек дълго време, без да бъде непрекъснато придържан? Та кой не би изнемощял, държейки самия себе си на едни неустойчиви глинени крака? Точно в онези мигове дори най-силната опора не бе способна да задържи надеждата у хората, какво оставаше за моята глинена вяра и подкрепа? Но не силната, издръжлива опора бе от значение – важно беше душата и споменът да не изчезнат, защото на човек може да му бъде отнето всичко, но не и следата от собственото му съществуване.

Докато баба говореше, гласът ѝ се разливаше плавно по кожата на тялото ми като черно мастило – действаше почти като