СМЕТИЩЕ ЗА ДУШИ

- Затова тези души, жестоко умъртвени от несъществуващата кауза на нацистите, никога не забравих – проговори отново баба с дрезгав глас. - Погребвах ги в отреденото им място в сметището, заедно с глинения човек – временният им собственик, който бе отдал цялото си недъгаво сърце и беше последната им, макар и болнава и нетрайна опора. След време и аз ще бъда погребана сред тях – сред моите изоставени души и прекършените ми глинени човеци.

Такова въздействие оказваха думите на баба, колкото и мрачни да звучаха понякога. Според нея всички имаме навика да романтизираме действителността. Да идеализираме, да заменяме гротескното несъвършенство с вдъхновяваща, но подправена история; да заменяме фактите с измислица – било то и несъзнателно. А реалното, фанатичното, жестокото не се приемат – обществото ги отхвърля, водено от недостатъците на празната си надежда, вяра и утопични очаквания. Защото няма как да отглеждаш надежда, знаейки че сред отчаянието, мизерията, лудостта не се крият красота и вълшебство. Затова историята на баба е толкова песимистична и отблъскваща, но и специална – защото е истинска и неподправена. Тя представлява симбиоза между измамността на надеждата, но и нейното чисто, неосквернено вмъкване в сюжета. В това се криеше необикновеното, вдъхновяващото – баба беше съхранила нещо дори по-важно от сляпата надежда. Беше запазила спомена за стотици несправедливо осъдени не само на смърт, но и на забрава хора, чиито души все още пазеше в себе си. Пазеше истината за съдбите и същностите им и никога не ги подправяше, а ги представяше по начина, по който ги беше запомнила.

Когато баба приключи историята си, звездите вече бяха накацали по клоните на дърветата като угаснали далечни луни. Тя винаги гледаше небето. Според нея смъртта е негова аналогия – тъмна материя, която никога никъде не отива и никога никъде не съществува, но и съществува винаги, завинаги, навсякъде. Вчера баба, след толкова години и толкова чакане, най-накрая стана част от тази тъмна материя, това аморфно нищо, отивайки при своите угнетени души и изнемощелите си глинени човеци.