СИНЯ ФЕЯ

Още с началото на деня досами прозореца прелетя син синигер, като фея, и отнесе спомена за присъствието на есенното иго. Дърветата, бивши негови каторжници, заглъхнаха с вика на зимата, а клоните им осиротяха, пременени в скромните си безцветни носии. Паралелно на тях синигерът се освободи от оковите на бившия сезон и се подчини на новодошлия – безпроблемно, дори с плам и нетърпение. Все пак мълчанието е негова практика, а забравата е занаятът му.

- Пощата? – прозвуча мажорен глас отвъд махагоновата врата, представяйки възклицанието въпросително – сякаш не очакваше отговор от старата, килната от изнемога къща, излъчваща безлюдност.

- Момент! – извика старецът, опасявайки се, че човекът отвън бързо ще си тръгне, ако не бъде уведомен, че е очакван.

Вратата обаче така и не се отвори, а пощальонът слисан се отдалечи, като остави поредния брой на ,,Държавен вестник’’ върху петото стъпало пред входа на къщата. В една от стаите пък старецът фино изработваше (по-скоро довършваше) хранилката за птици, която измайстори от брезова дървесина. Ръцете му бяха отмалели, а пръстите - схванати от труда. От умора той механично сви пестник, а след това бавно го отслаби. Изправи се отривисто, закрепи хранилката за един от по-големите, жилави клони, плътно прилепени до рамката на прозореца, и се запъти към кухнята, като премести от котлона джезвето с кипящото  горчиво кафе.

 Напоследък паметта му се олющваше от фиксирания мозъчен скелет подобно на стара мазилка, а определени моменти дори отлитаха като миграрала птица. Една част обаче остана прикрепена, зазидана сякаш с цимент към спомените му, а този цимент поглъщаше и съхраняваше пейзажи, образи, детайли, звукови картини и визуални напеви. Ценният отрязък беше синият синигер, който ежедневно го навестяваше, като си отпочиваше до открехнатия прозорец.

В друг фрагмент из паметта му отекна пискливото свистене на парен локомотив. Това като че ли му напомни за някаква важна задача, която трябваше да свърши. Старецът набързо стигна до вестибюла, а оттам излезе в мразовитите прегръдки на деня, които го обвиха като ледени чаршафи. След като измина няколкото метра до релсите, приседна на ствола от отсеченото столетно дърво, в чиято сянка преди години прекарваше следобедите си, и зачака търпеливо. С тънка пръчица буташе мравките, изкачили се по канелените му панталони. Не след дълго по железопътните релси премина разнебитен, стар ешелон, който сякаш отнесе постиженията на цялата епоха със себе с