СИНЯ ФЕЯ

Неведомите пътища, които го отведоха до този отрязък от миналото – архивиран и погрешка незабравен, рязко го захвърлиха от каменните си обятия. И както забрави за влака, тутакси се притесни от студа и тръгна с уверени крачки обратно към къщата, в която кротуваше изстиналото сутрешно кафе. По пътя си спомни, че трябва да напълни хранилката за птици, закрепена за дървото – дървото, придържащо въжето, на което се беше обесила жена му. 

Забрави да напълни хранилката. Треперещ от студ, легна под открехнатия прозорец. Не защото забрави да го затвори – съвсем съзнателно го остави така, за да се събуди от песента на синигера. Син като очите на сина му, верен като любовта на съпругата му. Той никога нямаше да мигрира, въпреки че цялото му минало бе потънало в безвъзвратна миграция.

- Пощата? – някак уведомяващо попита на сутринта пощальонът. После си тръгна, както би сторил дори ако получеше отговор.

Открехнатият прозорец хлопаше заради развилнелия се зимен вятър, а синигерът подплашено потегли на север. И бездруго синьото му изящество вече нямаше чии очи да радва, след като очите на стареца бяха забулени от зимния воал, който беше вкочанил крехкото му тяло. Мъртвите му очи обаче продължаваха да виждат синигера, а заглъхналите му уши – да го чуват. Както никога досега, картината пред него беше носталгично ясна, а звуците – енергично трептящи. Би сънувал сини макове, преминаващи вагони, люлякови храсти и нарциси, облаци от скреж и птичи пантеони. А после би се събудил сред пустиня, защото винаги забравяше сънищата си. Но този път абсорбира маковете, потъна в седалките на влаковите композиции, протегна ръка към джезвето и мигрира към близките простори.