Тя се готви за път уморено и бавно,
всеки ден разговаря с дъжда и цветята.
А очите
ѝ все към телефона пробягват -
може би точно
днес ще звъннат децата ?
Тя отдавна на всички мъже е простила,
Помни само ръцете им топли и устните.
Мили спомени - дават ѝ сила
за мига, в който този свят ще напусне.
Тя от прага се взира във залеза.
Само старата котка се гуши до нея.
И унесена в мисли, не забелязва,
че небето над тях чернее.
Тя провлачва крака към тихата къща.
Боже мой, кога ли отново ще съмне?
А мисълта все към синовете се връща
и огнище от обич в сърцето ѝ лумва.
Тя вади от скрина пожълтели албуми,
докосва гальовно снимките с длани.
А до саксията със закума
телефонът мълчи. И боли като рана.
Тя кандилото пали и се кръсти пред него.
И наметната с шала, зачита се в книга.
И полека, полека, полека сърцето ѝ
в светъл път към небето се вдига.
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.