Камий Сен Санс

Прости ми, че напомням пак са себе си,

макар, че изоставена е темата.

Събирам тишина от стари ребуси

и паяжини в ъгъла на времето.

Навярно да – това са предразсъдъци

и няма как да стигнем до разбиране.

След всеки смях – поредната оскъдица.

След всеки танц – поредното умиране.

Навярно да – сънуват виолините

в най-бялото затишие на бурята.

Простира вик и тъмни петолиния

безумната мечта на трубадурите.

Но имам още много за разказване.

Гнетящ финал е всяка малка пауза.

Навярно с необятност са белязани

ятата врани в сянката на залеза.

Рисувам нощ от полета на совите,

когато ме нападнат отчаяния.

И ляга в хекатомбите на словото

притихналото ехо от мълчания.

Но вече изяснена е причината.

Прекрачихме на времето си хребета.

Танцува със тъгата на богините

тъгата на умиращите лебеди.