За "Хубава и проклета си" на Петър Анастасов

4.98   (472 гласа)
отвяй истерично за срещи с нея – тя няма да дойде! Или ако дойде – ще е просто така, за разходчица, за разговор, който се забравя в момента на провеждането му. Но няма да ти се отдаде! За поезията, както е писал за любовта Петър Анастасов, важи „ и всеки път – за първи път”.

Именно усещането за изконна първоначалност доминира в стиховете на Петър Анастасов. Поради това и поезията му поражда желание за диалог, за шепнещо споделяне на вълнения и прозрения, които не могат да се изрекат гръмогласно, не предполагат микрофонни увеличения или усложнени философско-метафорични ухищрения. Той сякаш е роден да бъде събеседник, но не “събеседник по желание”, изложен на показ пред всеядното любопитство, а събеседник – съдружник в сумрака на тишината, когато суетата и стандартизираните страсти умират, за да се породи неопределеното, но почти осезаемо и опияняващо чувство за взаимност.

Истинската поезия и поезията на общуването са в конкретното, в подробностите, които ни заобикалят и излъчват своите видими единствено чрез душата светлини и сенки. Значителното като мисъл, чувство, цялостна идея за живота не е в надземните пространства; то е тук, около нас, трябва само да се вслушаме в тихия му пулс, в тайнствения морз на сърцето, да се вгледаме с трезви и очаровани очи в заобикалящото ни... Подобно вглеждане и изживяване на съкровено интимното характеризира изначално лириката на Петър Анастасов. Отчетливо видимо е и в тази книга, събрала стихове от младостта до зрелостта му. В тяхната безизкусна простота тържествува човешкото, но е налице и екзистенциалното безсилие пред необяснимите форми на битието, страданието от непостижимостта на естеството, вътрешната раздвоеност пред “тържеството на мъглата”. В психологическата нюансираност на изживяванията, които отвеждат към Дебеляновата традиция, в оркестрацията на лирическите полутонове се преплитат разноречиви мотиви – резултат на усложнена поетическа концепция. Така дори и в премалата на любовното очакване героят му е преследван от чувството-мисъл за нетрайността, унищожимостта на човешкото:

И ти си беззащитна,

и аз съм беззащитен,

и кой ще бъде силен

в последния ни час?

Пред нас е поет с елегични предразположения, за когото най-важна е съществеността на човешкото, дори бих казал – свещеността на човешкото. Затова Петър Анастасов отхвърля и сантиментално-сладникавото отношение към жената, и станалото модно нейно “дефеминизиране”, превръщането й едва ли не в обект на изображение, което буди отвращение и страх. Прекрасни са стихотворенията му “Една жена ще дойде”, “Любов”, “Когато спиш, любима”, “Както те обичам”, “В живота си обичах”, “Безсилен съм”, “Добър ден ще ти кажа”, в които това “

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021