За "Хубава и проклета си" на Петър Анастасов

4.98   (472 гласа)
на върба, със зелен дъжд от наслада, която не би трябвало никога да свършва.

Виждам вътрешно възторжения дух на Петър Анастасов в тези редове от книгата «Всички огньове», издадена от някога «неговото» издателство «Христо Г. Данов». И аз съм този, който чувства вътрешната върба в себе си, когото го вали този зелен дъжд при четенето на подобни талантливи неща, сред които винаги съм поставял и стиховете на Петър Анастасов. Затова, въпреки че съм писал за тях и съм се изразявал с подходящата за критическия статус фразировка и терминология, в този случай предпочитам да не забулвам радостта си от срещата с поезия, която е така естественна, и така изненадваща.

Това е поезия на стаените възторзи и ужаси от битието, поезия на остраннението (очудняването) на познатото. Наблюдателен, умен, съсредоточен поет, Петър Анастасов не е загубил способността да се учудва, да не знае… Пак ще кажа – въпреки физиономичността си, неговата поезия е вярна на принципа и всеки път – за първи път. Овладял лирическия «занаят», той никога не се е поддавал на многописането, на самопреписването. При цялостната компактност на поезията му той е автор, който винаги пише своето първо стихотворение, чрез което общува с първична радост, с неизхабени сетива със света. Затова някак не ми се иска да приема формулировката на иначе едно, струва ми се, познато на всички усещане за умъртвяването на духовното в поместеното в книгата «Опитвам се да подредя живота си»: «Нямам небе за душата си, която отдавна е мъртва». Естественно – няма да тръгна да оспорвам поета – имаш небе, имаш душа и прочее дивотии! Но ще си призная, че с по-голяма охота приемам признанието пред иначе простичкия въпрос «Какво е любовта» - «аз наистина не знам».

Аз пък знам! Знам не защото съм изпитвал и изпитвам любов (без да я подлагам на даскалско изпитване!), а защото талантливото «незнание» на поетите я твори отново и отново. Твори я оксиморонно – «хубава и проклета си», твори я императивно, сентенциозно и парадоксално – «Изменяйте на своите мъже – на детския си нрав бъдете верни», «… който е живял нещастно, навярно ще умре щастливо», «двамата ще си отидем, ако единият умре», «Може би умирам, както те обичам, но смъртта е също форма на живот», «И всеки път – за първи път», твори я живописно: «И ябълките светят в твойте пазви над всичките поети и изкуства»

Всъщност – може би любовта не е съществувала в плановете на Бога и Природата. Тя не е единственото творение на човека, но комай е единственото, при цялата й страстна и неподвластна на «когитото» същност, разумно негово творение. Творение, което не разрушава, ако, разбира се, не приемем за форма н

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021