СИЯЕ

Село – захвърлено с табелите си край бръмченето на пътя.

И го гледам:

не си пристига, нито заминава. И го слушам:

в пейзажа, който, премълчавайки, изтъква,

достатъчна му е компанията на реката

(как й показва сутрин своите пътеки и ги прибира вечер).

Уж е мъртво, а блести със трепетликите си –

сред ръкоплясканията на листата.

С иронията на косове сериозността ми ръководи

в следобеда (и тромавите му глаголи).

Мен, вадещия своите пристигания тук като несръчен

вълшебник из ръкава на шосето.

Мен, съюзяващ стъпките си с площадчето пред църквата

(то не желае да е център на света).

Сам в това село –

отсъствията на хора не прави тишината по-голяма.

В това село, в което небето

така тежи от лекота, че е възможно

да поддържаш хоризонтите с кутрета, за да не рухнат

(и ме завие планината с каменните си юргани).

Тук, докато влизам от сянка в сянка

като от себе си във себе си (без да почукам).

Тук, надничащ през пролуките на оградите, където,

приютени в майчинството на пейзажа,

 сияят – от жизнерадост –

на гробището зъбчетата млечни.