ГОРАТА

със зелени гвоздеи ме приковава за една пътека.

Но аз не съм Христос. Напразно

небето ми подарява посоката си.

И е напразно чувството за изповед. Под свода на следобеда

не са елите монахини.

Докато шипките със трънени венци ме коронясват,

какво е вечност,

няма да запитам.

Завързано за ствола на една глухарче

е тялото на моята предвзетост –

преди да го разстреля храсталакът със рояк врабчета.

Кой пее алилуя за приятелствата мъртви?

Такава яснота наоколо, че чувам

как ехото от счупената съчка

по сноповете удължени сенки се отдалечава.

Обрасли с неуместни възкресения са моите сандали.

С натегнали от голи истини клепачи

ще се приготвя да заспя сега, със папрати загърнат.

Сега – под фреската на първата звезда,

изкачваща се към небето –

като душата на последния мирянин, който знае, но не вярва,

че вярностите на живота

са от кръпки здрач.