ТРАМВАЙНА ЛИНИЯ, КРАКОВ – БУЧА

Превод: Антон Баев

5.00   (2 гласа)
гъст и поразяващ, че се смеси с облаците, стана облак, и се превърна в нашето ново небе - жестокото, зло февруарско небе, което бълваше огън и се сгъстяваше над главите ни. Станахме мълчаливи свидетели на избухващия ад. Къщата на съседа изгоря пред очите ни. Обречен, той горя така, сякаш знаеше, че никой няма да дойде да го спаси. Нямаше да има сирени, бързо развиване на маркучите и пълни с вода пожарни коли. Никой не би опитал да спасява неща, скъпи на собствениците им, които те самите не са имали време да вземат със себе си. Гореше тихо, сякаш безшумно, гордо и равномерно, което още повече подчертаваше безпомощността ни. Ние, които сме прекарали повече от една нощ в мазета, в бомбоубежища, между тесни студени сводове, вероятно ще се страхуваме да заспим още дълго време. Ще се страхуваме да се събудим. Ще ни е страх от жив огън. Остри звуци. И трамваи под прозорците.”

               „Кой дим беше най-лошият?“

               „Последният, който видях в Буча. Влачихме се в конвой от евакуационни автомобили, напускайки стените на дома си за първи път по време на войната. Чувствах се като охлюв, чиято черупка е откъсната без милост. С един шут, без болкоуспокояващи. Остана само зейнала пареща рана. В света, зад стените на нашия дом, черната зима умираше. Пред нас имаше десетки опожарени къщи. Разрушените пътища бяха блокирани от опустошена военна техника, а ударени със снаряд коли задръстваха като боклук канавките. Обрани магазини... метални стени на хангари, смачкани като листове хартия.. Мръсотия и пепел. Метал, метал, метал… Страхувах се да погледна назад. И в същото време нямаше как да не го направя. И когато се обърнах за последен път, видях малкото бяло петно ​​на нашия град, над което се издигаше катранен дим. Дим, колкото самия град... Някъде в това малко бяло петънце ​​бяха съпругът ми, къщата ни, градината ни, животът ни, кучето и котката ни... Спри колата! Искам да сляза! Да се ​​върна у дома! Дори и стените да се сринат, ще го направят внимателно като стар слон, който отказва да смаже момичето, от чиято ръка е ял. Или като палач, който съчувства на жертвата и затова си върши работата бързо и качествено. Но не можеш да излезеш от колата. Не можеш да се върнеш. Не можеш да откажеш да оцелееш...”

<<<123456>>>

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2024