Ох, студено ми е

                                 За какво, мислиш, си мисля,

                                 когато гледам в онази точка?

За предишния си живот,

в който бях мъж? – Да, от предишния си живот

наследих суетата, няколко дребни

нахакани навика, болката в дясното слепоочие,

страха от удавяне, далечния хоризонт,

варварската си прямота, сечивата

на отчаяния Пигмалион.

За водите на язовир „Искър“? За водите на Лета?

За чаша джин? – Да, с три кубчета лед и

резен лимон, по здрач, в ъгъла грамофон,

а игличката му прескача: „Забравил шутът

ранга свой... забравил шутът ранга свой...“

За онзи вой, който разкъсва дрехите?

За доброто и злото? – Горките сиамски близнаци,

търпеливо ги храним, късогледо ги галим

по главиците сраснали.

За майка си и баща си? Стареещи, старомодни

с всеопрощаващата си обич: иззех я, износих,

излапах, изсърбах, а в замяна какво?

За словото? За славата? За съблазните?

За изящните мраморни пръсти на Юдит?

За приятелите си? – Те потънаха

в бит, в кабинети, в Отвъдно

в чужбина, в работа, в себе си.

За Звездния Мишелов? За Боян Магесника?

За Зелената Сова? За Черния Мачо?

За останалите красиви чудовища?

За думите, прелестните пиявички, вкопчени о духа ми?

За бедните работяги? За богатите небрежняги

без чела – с вратове, за тъмните им дела?

За ледниковите ветрове? За разрухата? За срама?

За гнетящото безпаричие? За последния

автобус? За ада на автогара „Подуене“?

За една ябълка?

                                    За всичко си мисля, когато гледам

      в онази точка, и за цената на всичко.