Проблемът за живота, литературната творба и изкуството

и, чрез които В. Улф се завръща към спомените си за отделни мигове от живота със семейството си и ваканциите, прекарани на вилата в Корнуол, Югозападна Великобритания. Спорно е дали думата „прототип” е подходяща за семейството ѝ, загатнато чрез семейство Рамзи, както и за вилата, като се има предвид, че писането и изкуството са средствата, чрез които тя се връща безболезнено към най-съкровеното, останало в паметта ѝ за най-близките ѝ, а не обратното- че е търсила начин да ги въплъти в мозайката на романа. Неслучайно „Към Фара” е конструиран в три части- „Прозорецът” (може да се представи със знак- символ- око); „Минава време”- дълга нощ, чрез която са изразени едновременно преградата и нейното преодоляване, за да може погледът на окото от Първа част безболезнено да достигне до Трета част: „Фарът”- съкровения спомен.

      Чрез акта на писане на романа В. Улф преминава през своята бездна, за да постигне вътрешно равновесие. Подходът, който е избрала за изграждането на повествованието, е провокиран от изследванията на А. Бергсон, У. Джеймс и  Ф. дьо Сосюр. С трудовете на Бергсон са свързани темите за интуитивното и придобитото от учене и чрез опит познание; за миговете на прозрения, свързани с бъдещето, с вечността, внезапно проблясващи и изгасващи в настоящето. На теорията на У. Джеймс се дължат посоките, свързани с движенията в творбата. Правата посока, в която тече действителното за романа време, е като съзнанието- течаща река, която не се връща обратно (транзитивност). Кръговите движения, загатващи героите като пеперуди в полет, трептящи в концентрични кръгове около мисис Рамзи, около празен център, около фара и др. изразяват желанието и невъзможността им за селективност, т.е. не могат да достигнат някакъв център. Те са израз и на трептящите и кръжащи около съзнанието неща. Те кръжат в пространството около твореца, но не могат да навлязат в някаква форма, затова биват вмъквани, загатвани, напасвани чрез алюзии, метафори, щрихи- изобщо други знаци. Според теорията на Ф. дьо Сосюр езикът е знак. Но той има предвид речта, която е изградена от звуци. В. Улф обръща тази перспектива като използва за опорна точка изобразителното изкуство, работещо със светлината- в диаметрална противоположност на звука. И това не е случайно, като се има предвид, че и звукът и баграта имат тоналност. Така че вместо знакът за ухо, което се опитва да възприеме някакво изказване, в началото на своя роман с прозорецът тя загатва око, което се стреми да проникне, да изследва, да достигне... Сосюр обяснява връзката между мисъл и реч чрез графика, в която преградата- връзка между мисълта и звука е изобразена като канал, бразда[10]. Оказва се, че връзката между мисълта, която е мъглявина и звуците, които я предават чрез стройната си подредба в речта, е невидима, неустановима. Сосюр предлага друг пример с в