Немил от улица „Победа“

4.72   (18 гласа)

Седях си в малкото бистро на ул. „Победа“ и посръбвах сутрешната доза долнопробно кафе втора, ако не и трета цедка, когато с крайчеца на окото си прихванах чудатия силует на моя съсед, Немил Напуков, да преминава по отсрещния тротоар. Той, както всяка сутрин, трамбоваше по ул. „Победа“ към своето място на поточната линия, където прибираше стековете цигари в кашони.

Немил бе чаровен по свой си особен начин – ходеше с наведена глава, все едно че търси изгубен лев; никога не поздравяваше, а поздравеше ли го някой, гледаше като поразен и подминаваше; всеки ден, като по команда, в един и същи час излизаше от входа на блока, поспираше пред витрината на часовникаря, замисляше се за секунда, потупваше със суха длан нервно по крака си, после прибираше ръка в джоба и завлачваше отново ляв пред десен крак в марш надолу по ул. „Победа“.

Немил Напуков винаги бе живял тук. Бе се родил на тази улица и най-вероятно щеше да си умре на нея. Живееше сам като скот в големия си апартамент на третия етаж и често решаваше да пренарежда мебелите си и да поскръцва не-глухо, за да напомня, че макар и сам, още е на горния етаж в ап.12.

Като малък той беше преживял мечтата на всяко едно дете – да пътува до морето, но трагично или не, тогава се сдоби със своя не-живот след един горящ вагон, от който го бяха извадили, но родителите му – не.

Можете да се досетите, че Немил Напуков не винаги се е казвал така. Ако изобщо и днес така се нарича. Като че ли всеки човек от ул. „Победа“ бе забравил как изобщо се е казвал някога. Дори на входната врата, на звънеца, на пощенската кутия няма ни име, ни фамилия. А може би така и бе редно... Навярно и затова, щом всички бяха забравили кой е той, беше редно и Немил да забрави за тях.

Немил Напуков не помнеше нито едно име. Даже е градска легенда, че дори не помни и своето. Всеки приемаше това за невежество, но и никой не го познаваше. Той бе на всекиго немил и като че ли все вървеше като раците назад, защото може да върви само така.

И както вървеше по ул. „Победа“, забелязах как закриви марш отново, както прави, преди да се спре пред часовникаря. Без да се замисля, станах от неудобния си стол, оставих пари на масата, зарязах с наслада отвратителната кафяна помия, излязох през скърцащата врата и пресякох прашната безлюдна „Победа“. Спрях се до моя съсед пред витрината на часовникаря и вместо да поздравя, казах:

-        Хубав часовник е...

Мълчание.

123>>>

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2024