Немил от улица „Победа“

Учуден поглед се впери в мен. Аз само следях движенията му в отражението на витрината.

-        Отдавна го моля да го поправи, за да го купя, но той все повтаря, че душичката му е разбита, а това не се поправя.

Часовникът действително бе майсторен фино от опитна ръка, ала стъклото бе пукнато, стрелките изкривени и спрели във времето. След известно мълчание реших да не досаждам повече и тръгнах да се оттеглям.

-        Аз не давам да го поправи – рече изведнъж Немил

-        Вие? Но...защо?

-        Защото някога той бе на баща ми.

Погледна ме през пердетата на очите си и знаех, че ме вижда

- ...Георги... Георги Караманлиев... Беше му подарък от майка ми... Божана.

-        Тогава защо Ви дели това стъкло от нещо скъпо за Вас?

-        Защото... Защото аз съм Камен Караманлиев – отсече той – и въпреки че помня кой съм, не искам да бъда него сега. Това име е без значение, защото Камен Караманлиев умря в онзи влак като Георги... и Божана. Никога няма да бъда него отново...

-        Но, не разбирам! Несправедливо е! Защо оставяте хората да Ви се подиграват? Защо...

-        Господин Стефан Донев – прекъсна ме той спокойно – знам всяко име на човек от ул. „Победа“, но не искам да помня това. Името ти дава силата да бъдеш някой, а те едно време, вместо да ме попитат, ми дадоха ново име, което, право да си кажа, наистина не помня, защото никога не ми е било присъщо. Истината е – защо да поздравяваме хора, които не искат да ме познават. Та те не биха ис