Немил от улица „Победа“

кали и да ги поздравя. Дори Вие никога не сте ме питали как се казвам. И никога няма да знаете дали не съм Ви излъгал. Дали баща ми не се казва Тодор или Васил, а майка ми – Мария или Катерина. Няма да знаете Камен ли съм, Емил ли съм, или Немил...Сега, ако обичате, ме оставете, че закъснявам за работа.

Той се отдалечи, а аз можех само да стоя ням, вцепенен. Никога не бях очаквал подобни думи от Немил... Камен!...Аз не бях очаквал думи... изобщо...

Можех само да го следя как се смалява на фона на голямата „Победа“, която все едно сама го бе прекръстила.

Ходът му бе необикновено неравен. Леко пооплиташе краката и нарушаваше заучения марш. А както Немил се смаляваше, така сянката на Камен се стелеше дълга зад него. Сякаш слънцето му се смееше. Не! Усмихваше му се... Когато почти се бе скрил в сянката на тютюневия склад надолу по улицата, извиках:

-        Камене! Утре пак ще те чакам пред тая витрина!